Sofia Short Fest разкрива третия член от журито за следващото си издание през 2026 г., в аниматорските ръце на Таня Божинова. Тя е режисьор, илюстратор, лектор, татуист с опит както в киното, така и в корпоративната среда. Дипломният й филм „До теб“ взема участие в Sofia-Annecy Animation Lab. А какво любопитно ни разказа, прочети по-долу:

Как анимацията илюстрира БУКВАлно, буква по буква света около нас? Какво те влюби в анимацията?
Анимацията илюстрира буквални проблеми по най-преносния възможен начин. Тя не се интересува какво е възможно или не, а разглежда избраната тема в най-благоприятни условия - техниката, типажите, физиката на изградения от автора свят служат единствено на посланието на филма. Можеш да се лишиш от детайли, които не допринасят за разказа, можеш и да си инициатор на най-всевъзможни трансформации. Пространството е субективно и пренебрежимо, също като времето. За мен анимацията е най-върховната форма на кино, защото в нея единствената лимитация е докъде се простира въображението ти.

Ако направим паралел с някогашните популярни вестникарски карикатури или илюстрации в издания на книги, някои от които оставят безмълвен синтез на времето, в което са направени, то късометражното анимационно кино може ли да бъде техният модерен заместител?
Късометражното кино, независимо дали е анимация или не, е огледало. То изследва желания, копнежи и болка, свързани с днес, утре или вчера. Вярвам, че е синтез, не знам доколко безмълвен, и със сигурност не толкова достъпен, колкото илюстрациите и карикатурите, съпровождащи книжни издания. Късото кино има многопластов заряд, който те ангажира отвъд единичен поглед. То е специфично, също както публиката му. Би било страхотно то да се превърне в модерен заместител на статичните коментари, които познаваме, но това би означавало, че публиката има висока културна грамотност и дълбочина на анализа.

Има ли как анимационното кино в България да бъде финансово рентабилно? Какво смяташ, че трябва да се промени в културния ни сектор и в частност анимационния, за да бъде независимото кино по-подкрепяно и стимулирано от държавата?
Културата никога не е била рентабилен бизнес, и докато държавата търси сигурни приходи и устойчивост, никога не бихме могли да създадем истинско, автентично изкуство. Киното е инвестиция във вкуса и мечтите на хората, в начина, по който те преработват персонална или колективна травма. Трябва да се промени усещането за несигурност, което те обзема, когато решиш да тръгнеш по режисьорския път. Не е възможно да си потопен в идеите си, когато работиш на пълно работно време в хазартната индустрия, защото това е единствения ти шанс за достоен живот с тази професия.

Как виждаш съвременния киноизказ в национален и световен план и има ли нещо което открито те дразни?
Аз съм впечатлена от смелостта и размаха, с които се правят филми в чужбина. Изключително лични и дръзки заглавия обикалят световната сцена. Темите им са модерни и актуални. Визията доста често е полирана до съвършенство, но голям брой също разчита на суровата и неподправена сила на различни техники за рисуване. На този фон българските филми се губят. Все повече ярко светещи звезди на активни, талантливи и напредничави български режисьори светят на международните фестивали, безспорно. Струва ми се обаче, че в националните ни селекции продължават да преобладават драматургични разкази на основата на притчи, вицове и анекдоти. Би ми се искало да виждам повече оригинални и дълбоки изследвания на човешкото състояние и участ.

Смяташ ли, че наистина най-добрите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо, например политика, актуалност, или засягане на чувствителни теми? Как се постига консенсус в едно жури и какви “дяволи” се крият в този процес?
Филмът който печели, е филмът, зад който всеки един от членовете на журито може да застане. Това не е компромис, а консенсус, който отразява вижданията на уникален подбор от хора. И слава Богу, защото иначе едни и същи филми биха печелили навсякъде. В моя опит, филм, който за мен и други членове на журито се намира по-надолу в класацията на победителите, се е издигал до първо място, защото това е единственият филм, който е успял да обедини четирима души.
Много е опасно да превръщаме фестивалите от празненство в състезание. Загубата би опорочила и най-добрата селекция и намесването на съмнения за политика не е продуктивен анализ. Това важи с особена тежест в света на анимационното кино, където сцената е толкова малка и всички се познават.

Какви ще са твоите критерии при оценяването на филмите?
За мен логическата цялост на един филм е неговата най-голяма сила. Мотивацията на персонажите, ритъмът на драматургията, автентичност, звук и как всичко това резонира с авторската заявка. Нямам единен критерий за кино, но има филми, които остават дълго в съзнанието именно заради невидимата нишка, която свързва всеки кадър.

Анимацията като че ли се оказва една от първите и най-лесни “жертви” на AI. Права ли съм? Повече като помощник или заплаха се очертава изкуственият интелект за артистите?
Анимацията е далеч от първите жертви на изкуствения интелект. Доскоро тази илюзия беше подкрепяна основно от факта, че достъпът до изкуство почти винаги е бил регулиран от възможностите и заложбите на човека. Новооткритата близост с генеративното изкуство заблуди много, че идва края на артиста, и докато мнозина се усетят доскоро проспериращи сектори потънаха в автоматизация. Погледнете какво се случва в IT и програмисткия сектор.
Никой, надявам се, не прави кино, искайки нещата да станат по най-лесния, бърз и безпроблемен начин. Филмите са изповед. Какво по-човешко от разказването на истории? Генерално отношението на режисьорите към всичко, свързано с AI, е отхвърлящо. Дори в залите на Annecy, който се откроява с комерсиална приемственост, прожекции на филми с изкуствен интелект биват посрещнати с освиркване. Изкуството не се прави от мързеливи автори. Не се притеснявам за бъдещето на анимацията.

Имаш ли позиция по проблемите, споделяни сред колегите от културния сектор в България?
Културният сектор е в криза от години. Нестабилност, непрозрачни конкурси и програми, лоши условия на труд. Липсва визия за дългосрочно развитие на сектора и най-важното - публика. Закъде сме без видимост? За кого се правят и финансират филми, които изчезват в небитието и не могат да бъдат гледани?
Срещата на публиката с артистите не трябва да бъде в централните новини обсъждайки липсата на финансиране или поредния ощетяващ законопроект. Трябва да бъде в кината, библиотеките, театрите. Там, където можем да получим малко от цветния им заряд. За това обаче ни трябва диалог и инициативност на институциите, които от своя страна да заимстват работещи практики и модели от други държави. Трябват също и партньорства - с други институции или чуждестранни инициативи - които да се поддържат отвъд крехкостта на правителствата.

В голямото игрално кино има ясно открояване на поне три основни групи филми - т.н. “комерсиални”, “артхаус” и независими продукции? Има ли такива граници в анимационното кино и какви импликации има това върху кариерното развитие на младите творци?
Анимацията е дом на множество жанрове и продукции. Простира се от киното до реклама и гейминг индустрията. Всеки може спрямо интересите си да начертае своя път, защо не и да комбинира няколко неща едновременно.

Сподели последната късометражна анимация, която силно те е впечатлила?
”Bunnyhood” от Mansi Maheshwari ме впечатли още през 2024г, когато го видях на Animafest Zagreb за пръв път. Много харесвам и “The night boots” на Pierre-Luc Granjon, магичен филм за деца.