получавай първи ексклузивно филми,
новини и покани за събития
Най-страшното е, че има едно огромно неразбиране сред обществото защо трябва едни сериозни пари да се отпускат за култура и защо тя е важна. Имам любим анекдот по темата: предложили на Чърчил да отклони пари от културния сектор и да ги пренасочи към военните, а той отговорил – „Тогава за какво ще се бием?“
Както в твоята филмография, така и в българското късометражно и пълнометражно кино често главни са историите на онеправданите. Възпитава ли късото българско кино толерантност и достатъчно силно ли е, за да повдигне внимание към належащи социални теми?
Не мисля, че киното е способно или изобщо трябва да има за цел да възпитава. Това, в което то е най-добро, е да задава въпроси. Лично за мен един от големите въпроси, белязали пътя ми като сценарист и режисьор дотук, е: „Какво ли е да си на мястото на този човек?“ Не на тази група, не на тази общност, а конкретно този човек, в тези обстоятелства. И колкото по-различен е той от мен и колкото по-далечни от моя живот са събитията в неговия – толкова по-интересно става. Това е суперсилата на киното като изкуство – по-добре от всяко друго преди него, те поставя в обувките на някого за известно време и заличава усещането за другия човек, чужд и различен от теб. А какво ще последва от това – индивидуално е за всеки зрител, а зрители и реакции, колкото песъчинките по плажовете.
Създаваш впечатление за човек, който е над нещата, не познава притеснението и в същото време си пълен с оптимизъм. Има ли нещо, от което се страхува Орлин, а не Атила?
Интересно впечатление, защото изобщо не се чувствам така. Работейки по един филм, най-вече на ниво сценарий и подготовка, съм изпълнен с притеснения, тревоги, съмнения и нерви. Оптимизмът е адски далеч от мен, обикновено си представям най-лошия и катастрофален вариант за развитие на снимките и се готвя за него. Истината е, че съм доста обсесивен и контролиращ тип човек, както повечето режисьори, предполагам, а в един филм има толкова много аспекти, които могат да се объркат, че просто можеш да полудееш. Не съм над нещата, със сигурност, по-скоро обратното – гмуркам се дълбоко в нещата, за да ги изследвам и пренаредя както смятам за добре. В този смисъл Орлин се страхува от провал в режисьорската работа, докато на Атила му е много по-лесно да е смел – на микрофона е сам и всичко зависи от него, а той е доста опитен вече.
Какво трябва да се промени в българския културен сектор, за да машината започне да работи повече за артистите и българското изкуство като цяло?
Ако знаех, щях да съм в политика или управлението на сектора. Проблемите са най-разнообразни и нямат едно магическо решение. Те са и унаследени от предишни модели, и чисто административни, и напълно банални, свързани с липса на компетентни хора. Принципите за разпределението на средствата са голям и сложен въпрос също. Най-страшното е, че има едно огромно неразбиране сред обществото защо трябва едни сериозни пари да се отпускат за култура и защо тя е важна. Имам любим анекдот по темата: предложили на Чърчил да отклони пари от културния сектор и да ги пренасочи към военните, а той отговорил – „Тогава за какво ще се бием?“
Защо бунтът е важен за теб?
За мен е важна идеята за критично мислене и свободна воля. Това включва и бунт, разбира се, но по-скоро в смисъл на възможност да промениш обстоятелствата, в които се намираш, въпреки всичко. Има и втори план – да се разбунтуваш, да проявиш характер и несъгласие, включва в себе си и поемането на отговорност за действията си. Това пък е най-прекия и ефективен път, може би единственият, за някакво порастване и осъзнаване кой си всъщност. Важно е да устояваш правото си да кажеш „не“, разбира се, понасяйки и цената за това. Имам любим персонаж на Херман Мелвил, който на почти всичко, което поискат от него, отговаря с любезното „I would prefer not to.“ Струва ми се, че трябва да си напомняме, че имаме това право. Особено наблюдавайки политическата ситуация у нас и предстоящия период на еднолична власт, да казваме „не“ и да се бунтуваме ще бъде въпрос на оцеляване в много отношения.
В светлината на скорошните огромни протести в страната, в които силно впечатление направиха и студентите от НАТФИЗ, логично възниква въпросът: каква е ролята на популярните лица в такива процеси? Редно ли е, от позицията на граждани, да очакваме будна позиция в тяхно лице, дори когато това може да им коства много?
Не мисля, че трябва да го очакваме. Не е нещо, което е задължително според мен. Това, че се занимаваш с изкуство под една или друга форма, не значи, че трябва да имаш или да споделяш някаква ярка политическа или социална позиция. Познавам един куп творци, които са крайно объркани по теми като икономика, реформи, образование, или дори крайно подкрепящи дадена политическа сила или кауза, до степен на идеализация и слепота. Но, ако имаш гражданска позиция като артист и тя е информирана, обмислена, следствие на опита ти в твоя сектор, ако умееш да я изразиш по-някакъв начин чрез таланта и работата си – това със сигурност може да даде много емоционално гориво за огромни групи хора. Това му е и опасното – лесно можеш и да ги подведеш. Емоцията в тези политически процеси не винаги е най-добрият съветник.
Как виждаш съвременния киноизказ в национален и световен план и има ли нещо, което открито те дразни? А нещо, което искаш да виждаш повече?
Не мога да обобщя цялото кино, има най-различни типове такова, както и публики за него. По линия на голямото мейнстрийм кино проблемът винаги е бил в липсата на дълбочина в разказа, едноплановост, клишета и т.н. Все пак мисля, че последните 15 години качествените западни сериали в платформите срещнаха десетки милиони зрители с много интересни и сложни истории, изразни средства и теми. По линия на така наречения арт хаус, фестивално кино и т.н. – там последните години забелязвам много повече фокус върху изразните средства и почти никакъв върху драматургията. А един филм без добра история дистанцира зрителя, и каквито и изразни средства и експериментални типове разказ да използва режисьорът, по-голямата част от публиката остава изгубена в превода. Лично аз се опитвам да търся баланс – всичко започва от историята, и след като знам какво разказвам, търся най-подходящия и интересен за мен език да го разкажа. Не трябва да се забравя, че киното в крайна сметка е форма на комуникация.
Смяташ ли, че наистина най-добрите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо, например политика, актуалност или засягане на чувствителни теми? Как се постига консенсус в едно жури и какви „дяволи“ се крият в този процес?
Разбира се, че не. Какво е добър филм е толкова субективно понятие. Даден филм може да е най-добрият филм за един конкретен зрител, просто защото в този момент той намира нещо в него, което отразява мисли, събития, въпроси от личен характер. Можем ли да спорим с него? Фестивалите винаги са се влияели от обществени процеси, политика, актуалност, събития от световната геополитическа среда и куп други фактори. Но все пак тематиката може да те избута само донякъде – езикът на киното е това, което определя качеството на филма. В крайна сметка, каквато и тема да избере един автор, ако не владее този език и няма усещането за дълбочината на човешката природа при изграждане на персонажите и цялостния разказ – нищо няма значение. По линия на журитата – бил съм няколко пъти жури, дори председател на жури веднъж – труден и мъчителен процес е в повечето случаи. Тънка е границата между обективните качества, личните вкусове на всеки от членовете, естетическите усещания и т.н. В края на краищата е въпрос на диалог, ако не – на гласуване, ако не – на председател с тежка дума, който както е модерно да се казва - да поеме отговорността. :)
Какви ще са твоите критерии при оценяването на филмите?
Опитвам се да игнорирам субективното си усещане към темата и да се съсредоточа върху поне частично обективни критерии като драматургия, актьори, камера, монтаж и звук. Да гледам филма безпристрастно и да видя къде вътрешният ми радар за вярно и невярно ще се включи. Тоест, може един филм да говори за теми, по които мисля по абсолютно противоположен начин, но ако е добре направен, верен и съдържа въпроси към мен като зрител – ще гласувам за него.
Да поговорим и за още един фактор – изкуственият интелект. Наблюдават ли се вече ефекти от AI в киното, а в театъра? Усещаш ли го като опасност, или е просто пореден инструмент с възможности? Има ли място AI в творчеството, ако да, до къде смяташ, че е нужно да се простира той?
Каквото и да мисля, изкуственият интелект вече е навлязъл и тепърва ще навлиза в киното. Убеден съм, че скоро всеки, който иска, ще може да произведе филм само с писане на промптове, подробни указания и референции. Това, обаче, няма да убие истинското кино, просто ще го направи по-нишово – ще има отделни категории за най-добър филм, създаден от хора примерно. Ще има цели фестивали на човешкото кино хаха. Просто ще стане отделна категория в изкуството, докато масово в мейнстрийм кина, реклами и търговски проекти изкуственият интелект ще доминира цялостния процес на създаване. Вярвам, че театърът ще просъществува и ще стане скъпо и елитно удоволствие – да гледаш живи хора, които играят пред очите ти, ще става все по-специално преживяване. Като цяло театърът е оцелял най-дълго и ще продължи да оцелява, но за киното не знам... то е толкова зависимо от технологичното развитие в света и само можем да гадаем какво ще се случи с него. Едно е сигурно – без значение от инструментите, хората с култура, референции и интересни идеи винаги ще бъдат ключова част от процеса по създаване на едно произведение.