получавай първи ексклузивно филми,
новини и покани за събития
„Всичко различно се възприема като претенция и прищявка, а не като нова вълна. Ако наративът не е подреден по учебник – „какво е това писане, нищо не разбрах“. Ако е снимано от ръка – „заболя ме главата“. А това никак не са нови неща. Просто не позволяваме на революцията да се случи и това се дължи именно на стереотипите, от които сме задръстени – и като творци и като публика.“
През изминалата година беше част от журито както на Sofia Short Fest, така и на Златна роза. Какво научи за българското кино?
На прима виста ми идва да отговоря, че не съм научила много нови неща. В същото време съм и доста изненадана. Което означава, че има разнообразие и цвят. Тревожи ме това, че годините преди 90те продължават да занимават творците ни, дори тези, които са от друго поколение и не са преживели лично режима на социализма. Но и разбирам, че за тях това е екзотична и привлекателна тема, също така влечението изглежда е по- скоро към стилистика, отколкото към социум. Научих също, че българското кино не е готово за комедия.
Освен със силните си роли в “Ирина” и “Phi 1.618” имаш отчетливо присъствие и в късометражното кино с култовия “Брак” на Слава Дойчева. Как се определя кога една история трябва да бъде разказана късометражно?
Това е много труден въпрос за мен, който често си задавам. Възхищавам се на майсторите на късия разказ генерално, независимо в кое изкуство е. Да успееш да разкажеш пълноценно една история в няколко минути е наистина висока топка и все още не мога да си обясня подценяването на късото кино. Надявам се фестивали като София Шорт да преобърнат разбиранията и интереса на публиката. За да бъде един филм вълнуващ не е задължително да продължи 120мин, понякога кратко, точно и ясно е много по- зашеметяващо от протяжното. Вярвам в "орязването" и опростяването на сценариите и ако това води до съкращаване и на филма, няма нищо лошо.
Има ли обективни критерии по които се определя дали един филм е добър и ако да, кои са твоите критерии, по които ще се водиш като жури?
Имала съм удоволствието да бъда жури много пъти, в различни държави, на различни програми (късометражни, пълнометранжи, документални, анимация) и винаги на първо място ме е водила емоцията, която усещам след или докато гледам даден филм. Често (да не кажа винаги) си водя записки. За мен е важно да запомня усещанията, които имам докато гледам. Оттам нататък, чисто професионално, следя актьорската игра, давам си сметка кои идеи и хрумки на кого принадлежат (режисьор, актьор, оператор, сценарист). Винаги ми е трудно и винаги се старая да съм много обективна, защото самото усилие да създадеш филм е грандиозен успех и постижение.
Давайки си сметка, че всеки има свой вкус, се опитвам да се абстрахирам от личните ми предпочитания и в крайна сметка да провидя къде е "сърцето" на филма.
Страда ли българското кино от стереотипи?
Определено. И не само киното, но и публиката. Трудно ни е да излезнем от познатото и да спрем да дълбаем в теми, които вече не са дотам актуални. Трудно ни е да възприемем нови стилове - на разказване, на снимане, на игра. Всичко различно се възприема като претенция и прищявка, а не като нова вълна. Ако наративът не е подреден по учебник – „какво е това писане, нищо не разбрах“. Ако е снимано от ръка – „заболя ме главата“. А това никак не са нови неща. Просто не позволяваме на революцията да се случи и това се дължи именно на стереотипите, от които сме задръстени – и като творци и като публика.
Смяташ ли, че наистина най-добрите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо, например политика, актуалност, или засягане на чувствителни теми? Как се постига консенсус в едно жури и какви “дяволи” се крият в този процес?
Обсъжданията с колегите относно финалните решения са най-любимата ми част от това да бъда жури. Имам едни седем часа спор за големия победител в състезателната програма на Филмовия Фестивал в Бари. Беше великолепно преживяване, защото всички толкова страстно защитавахме фавоитите си и с такива необорими аргументи, че направо целия ни свят се превърна в кино. Накрая, разбира се, стигнахме до консенсус. Не бих казала, че винаги „най-добрият филм“ печели. В повечето случаи победителят е и „най-актуалният“. Напоследък политиката играе огромна роля в оценяването на кино. Големият дявол са личните предпочитания, з акоито говорих по-горе. Затова е много важно да бъдеш отворен към чуждите аргументи и да разбереш защо някой „харесва“ даден филм повече от теб. В повечето случаи, незнайно как, всички са на едно мнение относно големия победител и това е достатъчен аргумент. Но когато няма безспорен фаворит е много трудно. Тогава вече се гледат и актуалност, и политика, и „темите на деня“.
Да поговорим и за още един фактор - изкуственият интелект. Наблюдават ли се вече ефекти от AI в киното,a в театъра? Усещаш ли го като опасност, или е просто пореден инструмент с възможности? Има ли място AI в творчеството, ако да, до къде смяташ, че е нужно да се простира той?
В киното засега не забелязвам кой знае какво влияние, поради простата причинина, че повечето кинаджий се противопоставят на прекомерната употреба на ИИ в работата. Може би в техническата част е много потребно, но в творческата и художествената за мен е невъзможно – първо защото изкуството, според мен, се ражда повече в болката и страданието, изобщо – в емоцията, а тези чувства са малко чужди на ИИ. Всичко останало е второстепенно. Изкуството е създаване на артефакт, породено от преживяване, емоция, вълнение – всичко присъщо на човешките същества. В театъра е същото, да не кажа и по-осезаемо, защото театъра е живо изкуство. Може би като част от декора, костюмите, мултимедията, но отново под „командата“ на твореца. Аз смятам, че ИИ трябва да се ползва като инструмент, който да спести време, но не и с който да си приписваме заслуги. Изкуството е занаят, който изисква изключително и само мисловен процес, вдъхновение, собствена мисъл, колективна работа. И не е ИЗКУСТВЕНО. То е нещо, което не може да се вкара като „промпт“ в компютърна прграма.
В светлината на скорошните огромни протести в страната, в които впрочем силно впечатление направиха и Студентите от НАТФИЗ, резонно идва въпросът каква е ролята на популярните лица в такива процеси? Редно ли е от позицията на граждани да очакваме будна позиция в тяхно лице, дори когато това може да им коства много?
Аз съм малко крайна в това отношение и даже неотдавна бях разгневена относно мълчанието на доста популярни личности по въпроса с един приет закон в образованието. От обществените личности се очаква да поведат овществото, да са здравият разум, да „отворят очите“ на останалите хора и да използват гласа и трибуната, които имат късмета да са им дадени (и то със силата на вокс попули). Без страх. Защото да си страничен наблюдател за мен не означава да си невинен. Изобщо безучастността мен ме вбесява. Което не значи да си вреш носа навсякъде, но когато си модел за подражание и си убеден в истината, няма лошо да я изкажеш на глас. Да се бориш с дезинформацията. Коства много, когато си сам в борбата, но кажете ми, ако видим на протеста лицата, които всяка вечер виждаме на малкия екран или си купуваме билети за театър, за да ги видим на живо на сцената на някой театър, ако се почувстваме равни с тях, рамо до рамо, това не дава ли една колективна сила, която при всички случаи означава надежда?
Протестите създадоха мощен импулс и като че ли постигнаха определена цел. Какво следва обаче?
Следва тази енергия да не стихва, а да стигне до края, а края е справедливостта. Аз съм идеалист в това отношение. Но борбата не свършва с една подадена оставка. Има още много работа да се свърши. Наясно сме, че изгнилото е много по-дълбоко, отколкото ни се струва. Има правосъдна система за оправяне, има корупция, има злоупотреби, които изискват неуморност и здрави устои. За мен протестите не трябва да спират и ние като общество тепърва трябва да държим сметка на избраните от нас политици. Трябва просто да търсим и защитаваме правата си като граждани на тази държава.
Имаш ли позиция и по въпросите, които независимия културен сектор поставя към институциите? Какъв е следващият полезен ход за творческата общност?
Относно независимия културен сектор също има много работа за вършене. Като за начало трябва да има официален регистър на всички творци, които влизат в тази категория – независими, свободни артисти. Гилдии има, но липсва обединение, липсва силно лоби. В държава, в която културата, образованието и здравеопазването са на последно място, с най-ниски бюджети, това е много трудно. Трудът на артистите е силно недооценен и обезценен, оттам идва и отчаянието и безсилието в тези среди. Но и тези институции имат нужда от генерална реформа. И от адекватна администрация, която да разбира нуждите на сектора. По-добре и от своя министър дори.