получавай първи ексклузивно филми,
новини и покани за събития
„Имам усещането, че част от съвременното кино става все по-добре направено и все по-малко необходимо. За мен е важно дали един филм има собствен език и ясна вътрешна логика, дали знае защо съществува и какво иска да каже.“
Твое поприще са както филмовата, така телевизионната и гейм индустрия. Моля разкажи ни за любим проект във всяка от тях и какво ти дадоха като творец?
Работата ми във филмовата, телевизионната и гейм индустрия ми даде много по-цялостна перспектива за визуалните изкуства. Всяка от тези сфери поставя различни критерии и изисквания и точно това ме направи по-съобразителен, по-комбинативен и по-осъзнат като автор. Всяка от тях е важна и уникална част от развитието ми.
В гейм индустрията проектите имат огромен мащаб. Tе се използват ежедневно от десетки милиони хора по света. Там съм част от глобален екип и усещането за отговорност и контрол върху детайла е изключително силно. Това те учи на дисциплина и мислене в много по-широк контекст.
Ако трябва да съм честен, всеки настоящ проект по необходимост се превръща в любимия ми. Докато работя върху него, съм изцяло отдаден и обсебен от процеса. След това обаче трябва бързо да го оставя зад себе си, защото следващият вече чука на вратата. Това е общото между всички тези индустрии, напълно се потапяш в настоящия проект, а после трябва да се освободиш от него и да се влюбиш в следващия.
В редица изявления споменаваш за важността на таланта, който прави един творец отличителен. Какво за теб е талантът и ако беше анимационен герой, как щеше да изглежда?
За мен талантът не е образ или форма, която може лесно да бъде описана. Напротив -мисля, че той съществува най-силно там, където отсъства всякакъв образ. Талантът е състояние на вътрешна чистота и празнота. Пространство в човека, върху което дори цивилизацията все още не е оставила отпечатък.
Ако трябваше да го превърна в анимационен герой, вероятно той нямаше да има конкретен образ. Докато има ясна форма, той вече е нещо друго - стил, техника, дори суета. Талантът е по-скоро пространство, отколкото фигура.
Може би, ако направя филм за таланта, бих премахнал едната стена на киносалона -тази, върху която обикновено стои екранът и бих оставил зрителите просто да гледат небето. Там, в тази отвореност, се случва всичко съществено.
От кои творци се вдъхновяваш?
Вдъхновението ми идва от много различни посоки. За последния си проект се обръщам към идейния свят на Димитър Воев, Джакомети и Кете Колвиц – към тяхната суровост, човешка уязвимост и силно експресивно присъствие. Влияят ми също балканският експресионизъм като кино естетика и примитивните форми на изразяване, които носят непосредственост и първичност.
В киното черпя вдъхновение от европейското и азиатското авторско кино – особено иранското, а също и северноафриканското – както и от независими продукции, които работят смело. Разбира се, важни ориентири остават и големи майстори като Тарантино и Сержо Леоне, но също Фелини и Рангел Вълчанов, ранните филми на Николай Тодоров и Анри Кулев. Много ценя и изчистения, концентриран стил на Доньо Донев, както и плуващия в пространството стил на Стоян Дуков и Витко Боянов. Всички тези влияния по различен начин оформят визуалното и емоционалното пространство, в което се опитвам да работя.
В свое интервю за “КИНОКЛУБ” споделяш, че първият ти анимационен филм „Денят на кървавите венци” се е появил между другото в обедната почивка като пародия към филмовата индустрия. В тази връзка на какво се дължи състоянието на страдащия културен сектор у нас и ако имаше възможност, какво би променил?
Всъщност не съм правил „Денят на кървавите венци“ като съзнателна пародия на филмовата индустрия. За да пародираш нещо истински, трябва много добре да го познаваш отвътре и едва след това да си позволиш подобен жест. Когато направих този филм, аз все още не бях част от филмовата среда. Днес, вече работейки в нея, не виждам нещата по този начин. Виждам киното като едно от най-трудните и комплексни изкуства и съм се научил да ценя усилието зад всеки завършен филм - на всеки автор и всеки екип. Когато познаваш процеса отвътре, разбираш колко крехък и труден е всеки етап от създаването му.
Именно затова е необходима устойчивост и дългосрочна визия в културния сектор. Ако имах възможност да променя нещо, бих работил за повече стабилност и доверие към авторите, защото киното и изкуството изискват време, риск и среда, в която експериментът е възможен.
Имаш ли позиция и по въпросите, които независимият културен сектор поставя към институциите? Какъв е следващият полезен ход за творческата общност?
Да, следя темите, които независимият културен сектор поставя към институциите. В България основните проблеми продължават да бъдат свързани с устойчивото финансиране, прозрачността на програмите, условията на труд за артистите и липсата на дългосрочни политики за развитие на културата и творческите индустрии.
Според мен следващият полезен ход за творческата общност е по-силното обединение и координация между различните независими организации и артисти. Когато секторът говори с по-ясен и общ глас, е много по-вероятно институциите да реагират и да се стигне до реални промени.
Друг важен елемент е активният диалог с институциите, не само чрез критика, но и чрез конкретни предложения, работещи модели и примери от други държави. Полезно би било също да се работи за по-голяма видимост на културния сектор в обществото, за да се покаже неговата реална икономическа и социална стойност.
В дългосрочен план мисля, че развитието на устойчиви партньорства между независимия сектор, образованието и бизнеса може да помогне за по-стабилна екосистема, в която творците да могат да работят и да се развиват спокойно.
Как виждаш съвременния киноизказ в национален и световен план и има ли нещо, което открито те дразни? А нещо, което искаш да виждаш повече?
Имам усещането, че част от съвременното кино става все по-добре направено и все по-малко необходимо. Технически почти всичко е възможно, но не винаги има вътрешна нужда зад образа.
Дразни ме унифицираният фестивален стил - филми, които изглеждат така, сякаш са направени по естетически шаблон за селекции. Когато започнеш да разпознаваш стратегията зад филма още в първите минути, магията изчезва.
Бих искал да виждам повече радикално лични филми - такива, които не се страхуват от тишина, грозота, несъвършенство или крайност.
Смяташ ли, че наистина най-добрите филми печелят фестивалите? Има ли и нещо друго определящо — например политика, актуалност или засягане на чувствителни теми? Как се постига консенсус в едно жури и какви “дяволи” се крият в този процес?
Не мисля, че фестивалните награди винаги отиват единствено при „най-добрия“ филм в абстрактен смисъл. Киното не е спорт с измерими резултати — оценката винаги е субективна. Освен художествените качества, често влияние имат и контекстът, актуалността на темите, социалният или политическият заряд на филма, както и това доколко той резонира със съвременния момент.
В едно жури консенсусът обикновено се постига чрез разговор и аргументация, а не чрез пълно единодушие. Интересното е, че именно различията в гледните точки правят процеса смислен. „Дяволите“ в този процес са по-скоро в личните предпочитания, културните различия и понякога умората от гледането на много филми за кратко време. Но когато журито работи честно и с уважение към киното, обикновено се стига до решение, което отразява общото усещане за значим филм, дори и да не е безспорно за всички.
Какви ще са твоите критерии при оценяването на филмите?
Бих оценявал филмите преди всичко по тяхната цялост и честност като авторско изразяване. За мен е важно дали един филм има собствен език и ясна вътрешна логика, дали знае защо съществува и какво иска да каже.
Разбира се, значение имат и режисурата, работата с актьорите, визуалната среда, ритъмът и драматургията, но още по-важно е дали филмът създава преживяване и остава с теб след края. Интересувам се от кино, което поема риск, задава въпроси и разширява границите на възприятието, а не просто потвърждава очаквания.
Също така бих се опитвал да гледам всеки филм в неговия собствен контекст и намерение. Не всички филми трябва да правят едно и също, за да бъдат ценни. Най-важният критерий за мен остава усещането, че срещу мен стои живо, необходимо кино, направено с мисъл и смелост.
Да поговорим и за още един фактор — изкуственият интелект. Наблюдават ли се вече ефекти от AI в киното? А в гейминга? Усещаш ли го като опасност или е просто пореден инструмент с възможности? Има ли място AI в творчеството според теб и докъде трябва да се простира той?
Изкуственият интелект вече е фактор и това е неизбежно, както в киното, така и в гейминга. В гейминга ефектите се усещат по-бързо, защото индустрията винаги е била технологично ориентирана. В киното процесът е по-бавен, но вече виждаме AI в предпроизводството, концепт арта, монтажа, звука, дори в писането.
За мен AI не е толкова опасност, колкото огледало на намеренията ни. Той е инструмент, много мощен, но все пак инструмент. Опасността идва не от самата технология, а от възможността тя да замести мисленето и личния избор.
Вярвам, че AI има място в творчеството, но като помощно средство, а не като източник на смисъл. Може да ускорява процеси, да отваря визуални възможности и да помага в експеримента, но не може да замести личния опит, интуицията и вътрешната необходимост, от които се ражда изкуството.
Границата според мен е там, където авторството започва да се размива. Докато човекът остава носител на идеята, вкуса и отговорността за избора, AI може да бъде полезен съюзник. Но ако започне да взема решения вместо автора, тогава вече говорим за нещо съвсем различно.