Ивет Иванова е млад български режисьор и актриса. Във филмографията ѝ са филми като „Запетая“ (2023, официална селекция на фестивала „Златна роза“) и „Боже, къде си?“ (2024). „Outrage!“ (2025) е третият ѝ късометражен филм, който е подкрепен от програма Творческа Европа МЕДИА на ЕС и ще направи своята премиера на Sofia Short Fest!

Филмът „Outrage!“, чиято премиера ще се състои на 14 Юни в кино Одеон от 20:45ч, отправя ироничен поглед към някои много наболели теми в съвременното общество. Мислите ли, че сарказмът успява по-успешно да ги адресира, отколкото да речем по-„сериозният“ драматичен прочит?
Думата сарказъм в буквален превод от гръцки език значи разкъсване на плътта. Избягвам хора, които използват средствата на сарказма, те са хапливи и заядливи, често язвителни. Аз не си служа със сарказъм нито в живота, нито в творчеството. Намирам това за надменно, зловредно, накърняващо и дори унищожителено. Самата аз бих си служила по-скоро с ирония или насмешка, ако е наложително да използвам чувството си за хумор спрямо дадена ситуация и друг изход няма.

В средите има установено мнение, че комедийният жанр е най-труден в киното. Трудно ли е наистина и защо?
Разбира се, че е трудно, и причината е, че истинските комедианти са човеци на съчувствието и емпатията. Те подхождат сериозно към работата си, с любов и внимание, имат смелостта да знаят истината, приемат с отворено сърце и душа хората точно такива, каквито са, и без да наранвяват, с таланта си, се стремят да изкоренят недостатъците, които чувстват и виждат в обществото, за да направят живота на отделния индивид по-щастлив, по-красив и по-смислен.

Вие сте режисьор на “Outrage!”, но и с водеща роля. Това е специфично и се среща рядко в киното. Какви са предимствата на подобно решение и има ли недостатъци?
Актьорството и режисурата са две напълно различни професии и докато играеш и си пред камерата, ти не си режисьор - не може да си двама души едновременно – поне според мен. За мен е много важно да имам асистент-режисьор, който ме замества, докато аз съм пред камерата и отсъствам от режисьорското място. Това е принцип, който съм научила от колеги. Хубаво е по възможност важната роля на асистент-режисьора да поеме някой, който съм избрала самата аз и чувствам, че вижда филма през моята лична призма; който разбира към какво се стреми конкретната сцена от сценария и коригира действието на актьорите, ако вижда, че се отклоняваме от целта. Изисква се доверие към екипа: все пак това си е моят екип и нашият филм, значи всички искаме най-полезното за филма и действаме като единно цяло - няма как да не сработят нещата.

Вие ли избрахте сценарият на Христо Христов или както се казва, той избра Вас? Трябва ли темата на филма да Ви вълнува и в личен план, за да съумеете да я реализирате добре в киноразказ?
Аз съм режисьор и актриса в Outrage! по покана на сценариста Христо Христов и продуцента Христо Дерменджиев, така че в този филм сценарият намери мен. Задължително е темата на филма да ме вълнува, за да ми хрумне да снимам... Ако не се възпламеня от дадена тема и не горя в нея, не бих правила филм – как ще ми стигне гориво да го завърша, а нали и екипът трябва да бъде вдъхновен?
Шегата настрани, но на този етап в живота и професията, трябва да не мога да продължа да живея без да заснема някой филм, за да го започна. Мисля, че тази енергия сама събира подходящите хора за филма.

Освен своеобразен портрет на българското общество, филмът ни дава интересен поглед към българското училище. Възможно ли е киното да даде онзи тласък, необходим на обществото да осъзнава по-добре дадени проблеми и по един или друг начин да започне да ги решава? Трябва ли киното да се заеме по-сериозно с наболели казуси, или това традиционно си е в полето на журналистиката и политиката?
Това е сложен и амбициозен въпрос и ако отговоря това, което мисля на prima vista, по-скоро ще цитирам колеги, които имат повече житейски и професионален опит от мен, а най-добре да чуете техните думи от самите тях, нали така? Същото е и с един цял киноразказ според мен. Колкото и някои въпроси да са глобални и да обхващат целия свят, за да бъде човек откровен, верен и искрен в това, което твори, е редно да говори, да пише и да снима неща, които наистина са минали през сърцето и живота му. Това, което се опитвам да кажа е, че не може да пиша за световен мир, когато в душата ми цари война, нито да разказвам истории за любов и светлина, когато чувствам омраза, гняв и яд; същото: едва ли въображението ми може да твори конфликтни сюжети за разказване, когато съм влюбена и щастлива. Нужно е да си искрен и да пишеш за това, което имаш в сърцето и когато се свържеш и си честен със самия себе си, творчеството ти ще помогне на теб и на други хора да стигнат там, където трябва да са – всичко друго е лъжа и зрителят няма да повярва. Вдъхновението в изкуството гони истината: истинската любов, искрената омраза и така нататъка.
Какво послание бихте излъчила към младите колеги кинотворци?
Никога да не жертват нищо от личния си живот в името на която и да е професия – в киното и извън него.